Yianna Yiannacou

Част I -ва

Глава 1 – Първи ден

РЕНЕСМЕ

Нещата отново се бяха нормализирали, както винаги. Имам чувството, че се повтарям. Животът ми е изпълнен с изненади и вълнения – някои от тях хубави, а други - ...е, нека не си спомняме лошите. Почти не съм имала скучни моменти. Живота на един полу-вампир - полу-човек определено е доста интересен. А факта, че приятелят ми е полу-върколак - полу-човек, добавя още повече вълнуващи моменти към моя щур живот. Не познавам друг начин на живот, а и не бих искала нищо да се променя в моя. За всичко, случило се в живота ми си е имало причина.

Е, мисля, че вече мога да спомена и лошите неща. Първо – бях отвлечена и заведена в Италия. Хубавото, което произлезе от това беше , че баща ми – Едуард сключи примирие с Аро и вече няма защо да се тревожим за Волтури. Другата неприятна случка беше, когато Езме и Алис бяха отвлечени. Хубавото, което произлезе от това бе, че Карлайл откри отдавна изгубения си брат и разбра, че баща му е жив. Така че, бих казала, че в края на краищата, страданията си струваха. Мама винаги си мисли, че тя привлича лошия късмет към семейството, но аз не го вярвам.  

Родителите ми – Едуард и Бела – правеха всичко по силите си, за да съм щастлива. Отнасяха се с мен като с малка принцеса. Понякога се държат строго, но аз мога да ги умилостивявам много лесно. Баща ми е страхотен! Мисля, че съм голямата му слабост. Мйка ми се опитва да бъде строга с мен, но на моменти, не успява. Оня ден с татко ходихме на лов: мама предпочита да ям обикновена човешка храна, но понякога предпочитам тръпката от ловуването. Още повече, че вкусът на кръвта никак не е лош. Татко ме увери, че това ще си остане нашата малка тайна – нямаше смисъл мама да научава за това. В замяна трабваше да му обещая, че винаги когато мама ме караше да ям човешка храна, щях да я ям без да се оплаквам.

Леля Розали и чичо Емет бяха друга история. Те бяха толкова различни един от друг и в същото време идеални един за друг. Розали винаги се отнася с насмешка към коментарите на Емет, но когато той й се усмихне, тя се разтапя. Розали има невроятно добро чувство за стил и ми  помага в съчетаването на тоалети, когато я помоля. Емет се стреми да ми преподава бойни умения, без родителите ми да знаят за това, разбира се. Надявам се и да не разберат. Стараем се да не мислим за това около баща ми. Лесно е за вампирите да мислят за много неща едновременно. Умът ти може да е зает със стотици неща и няма да те заболи глава от това.

Другите ми леля и чичо – Алис и Джаспър - са ми любимците. Това, естествено, си го зная само аз. Те са най-грациозните същества, които съм срещала през живота си. Джаспър знае кога да ме успокои и да ме накара да се чувствам добре, без да се престарава. Алис е като балерина – толкова грациозна и сладка. Водеше ме на уроци по балет, когато бях малка. Помня го сякаш беше вчера. Мисля, че – технически –  тогава трябваше да бъда на около годинка-две, но всъщност бях на четири месеца. Нали растях бързо. Но повече няма да раста. Мисля, че ще остана винаги като на 18.

Когато Алис ме водеше на уроци по балет,  много се забавлявах. Ходих само на уроците за начинаещи обаче и въпреки това бях по-грациозна и от преподавателката. Всички родители и преподаватели бяха смаяни и мислеха, че има нещо необичайно и необяснимо в мен.

Всички малки балерини бяхме облечени с розови чорапогащи и розови роклички. Косите ни бяха прибрани в кокчета, вързани с розови панделки. Някои от моите къдрици обаче изскачаха от кокчето и щръкваха във всички посоки.

Докато за всички момиченца беше трудно да запазят равновесие на един крак, аз и Алис в другата част  на помещението правехме пируети и подскоци от единия край на салона до другия.  Алис ми ръкопляскаше, когато подскачах и се смееше неудържимо.

Танцуването за мен бе просто, като дишането.

Веднъж Алис спря внезапно да ръкопляска и аз спрях да танцувам. Погледнах я, а тя обхождаше с поглед лицата на всички в залата. Аз бях с гръб към тях. Обърнах се и видях, че всички ни гледаха с отворена уста. Тогава и двете разбрахме, че беше дошъл моментът да се откажа от балета. Алис ме хвана за ръка, двете излязохме от залата и повече не се върнахме там.

Да не забравя да спомена и баба и дядо – Езме и Карлайл. Езме не говореше много. Не защото беше свенлива или предпочиташе да не споделя нищо с нас, или нещо подобно – тя предпочиташе повече да слуша. Тя е добър слушател. Изслушваше и наблюдаваше всичките ни проблеми. Знаеше как да оправи нещата преди още някой от нас да беше осъзнал, че има някакъв проблем - изключително наблюдателно същество. Езме обичаше картините. Тези, които беше сложила в новата ни къща, бяха прекрасни.

Дядо Карлайл беше много начетен. Понякога се промъквах в стаята му и разглеждах книгите му. Сядах на удобното канапе и четях, когато всички останали бяха заети с нещо друго. Дядо имаше много повече киниги от мен и аз малко му завиждах за това. Понякога ме хващаше да чета в кабинета му, но нямаше нищо против. Просто сядаше до мен и четеше наум, заедно с мен. Понякога го питах разни неща и той се опитваше да ми ги обясни така, че да ги разбера. Някои ги разбирах, други ми се струваха прекалено объркващи.

Започвам да опознавам най-новите си чичовци – Николай и Илайджа. Илайджа е малко странен, но забавен; докато Николай си е просто душичка. Съпругата на Илайджа, обаче – Пандора - не ми допада особено. Побиват ме тръпки, когато е наоколо и има странен аромат.

Не забравям и другия си дядо – Чарли. Мога да кажа, че той е най-чистата душа, която някога съм срещала. Преструва се, че не знае нищо за вампирите, но аз зная, че знае и забелязва всичко. Не вдига излишен шум по въпроса и не говори за това. Обичам да го прегръщам силно; веднъж се поувлякох и му разтегнах сухожилие. Извиних му се, а той прихна да се смее. Рядко се виждам с баба Рене обаче. Всъщност съм я виждала само веднъж – когато ни изненада с посещението си. Липсва ми. Не й остава време да се отбие да ни види, при това постоянно пътуване с Фил. Мисля, че той много я обича. Тя си има свой живот, който да живее и аз не я обвинявам. Обажда ни се по телефона всеки ден, което е много мило. Малкият й син – Джошуа - е много сладък. Като го поглеждах, оня път, когато бяха дошли в къщата на дядо Чарли, той все се криеше зад крака на Фил. Много е срамежлив.

Това е моето семейство. Аз ги обичам такива каквито са – всеки със своите особености и чудатости.

Събудих се рано тази сутрин и реших да гледам  изгрева. Джейкъб все още спеше, а Били беше в къщата на Сю. Направих си разходка до плажа. Седях си на скалите и размишлявах. Всичко в живота ми беше прекрасно сега. Заживях при Джейкъб. Това го направи много щастлив.

Просто си седях така и вятърът запращаше къдриците от косата ми в лицето. Въпреки че бях с гланц за устни, косата ми залепваше за тях. Щом отместех кичур от лицето си, друг заемаше мястото му. Накрая просто се предадох: затворих очи и оставих косата си да атакува лицето ми.

Усетих лека топлина по кожата си. Отворих очи и… ме посрещна изгрева – разливаше оранжева светлина по водата. Гледката беше прекрасна! Никога не ми омръзваше. Природата не престваше да ме омайва.

 Това място ми беше любимо. Джейкъб често ме водеше тук. От друга страна, обаче, ми навяваше и някои лоши спомени. Спомени, свързани с Лиа. Никога няма да мога да забравя злобния й смях. Само преди няколко месеца ме беше подмамила тук и беше пратила Джейкъб за зелен хайвер, за да дойда сама; беше ми написала бележка от негово име, в която – уж – той искал да се видим тук. Само че на срещата не се появи Джейкъб, а тя.

Оттогава, всеки път, когато чуя някакъв шум в гората, тръгвам в обратна посока, понеже се страхувам какво може да открия. Винаги имам чувството, че някой ме наблюдава, но зная, че Лия отдавна я няма вече тук. Беше изгонена от глутницата. Никой не знае къде беше отишла. Надявам се никога да не се върне.

Внезапно чух шум в гората зад мен. Какво ли беше това? Звукът напомняше счупването на клонка под нечии стъпки. Чух го отново, но този път по-близо. Храстите се раздвижиха. Станах и се приготвих да се защитавам. Сърцето ми препускаше, а ръцете ми се потяха. Нещо изскочи от храсталака. Приготвих се да го атакувам или да бягам. Изкарах си ангелите, а то се оказа малко зайче. Почувствах се глупаво. Усмихнах се и започнах да се успокоявам.

Взирах се в изгрева и потърквах ръцете си.  Бях с блуза без ръкави и усещах лек  хлад по ръцете.

Започнах да се чувствам малко самотна тук. Искаше ми се Джейкъб да беше до мен, но знаех, че е изморен. Въпреки, че засега, нямаше надвиснала заплаха, вълците винаги бяха нащрек и не преставаха да дежурят. Не можехме да бъдем сигурни дали някой вампир няма да се появи и да се развилнее из Форкс. Аз също считам себе си за защитник на града, но върколаците не ме вземат насериозно. Това малко ме разстройва, но не мога да направя нищо по въпроса.

Реших, че беше време да се прибирам. Надявах се, че Джейкъб не се беше събудил и полудял от тревога. Ако беше така, щях да го чуя да ме вика. Запътих се към къщи, отдалечавайки се от плажа. Спрях и хвърлих още един поглед към изгрева. Невероятно красивата гледка винаги ме караше да се усмихвам. Вървейки оглеждах гористата местност. Знаех, че там нямаше нищо, от което да се страхувам, но това не означаваше, че не трябва да съм предпазлива. Никога нямаше да се почувствам напълно спокойна в тази гора.

Запътих се към къщи. Е, всъщност, се запътих към къщата на Джейкъб, която вече наричам свой дом. В момента има шест места, които чувствам като свой дом: двете къщи в Аляска – едната на клана Денали и другата, която родителите ми купиха за нас тримата; а останалите четири са във Форкс – а именно: къщата на Джейкъб, къщата на дядо Чарли, къщата на родителите ми, в която отраснах и къщата на семейство Кълън. Най-сетне стигнах до приличащата на барака къща на Джейкъб. Не можех  да си представя как не се беше килнала нанякъде от сбирките на върколаците в нея. Е, те не се преобразяваха в къщата, но и в човешката си форма пак си бяха огромни.

Повдигнах единия край на килимчето пред вратата, за да взема ключа. Не разбирах на тях за какво им е ключ, понеже аз съм единствената, която заключва вратата. Като ги знам как разсъждават, се чудя за какво изобщо им е врата. Моето семейство, както и това на Джейкъб казват, че ако някой реши да разбива вратата им, те ще могат да се справят с него. Но аз не се страхувам, че вампир или върколак може да се промъкне вкъщи. Ами ако някой човек решеше да открадне нещо? Те го намират за смешно. Не зная защо дори се опитвам да споря с тях.

Поставих ключа в ключалката и го завъртях. Отворих бавно вратата, понеже скърцаше. Трябваше да купя нещо за смазване на панти. Влязох на пръсти. Джейкъб беше на канапето (имаха крещяща нужда от ново канапе – това беше увиснало и местата за сядане докосваха пода). Джейкъб лежеше по корем. Единият му крак и ръка висяха от канапето. Приближих се до него, за да проверя дали спи. Чух похъркването му и това отговори на въпроса ми. Главата му беше на единствената възглавница, която имаха. Веднъж Джейкъб и Пол се бяха сдърпали и Пол разпра другата възглавница и затова сега имат само една.  Били много се ядоса.

Джейкъб настояваше да спя в неговата стая. Казах му, че нямам нищо против да спя на канапето: на мен щеше да ми е по-удобно там отколкото на него,  но той каза, че аз трябвало да спя на неговото легло и това не подлежало на обсъждане. Предполагам, че неговата дума винаги е решаваща.

Погледнах към вратата на моята спалня – но не исках да ходя там. Леглото беше оправено и нямаше смисъл да го развалям, само за да поспя няколко часа. По добре беше да подремна тук – до Джейкъб, въпреки, че не виждах къде ще успея да си намеря място. Реших, че ще успея да се сместя някакси.

          Скочих на гърба на Джейкъб, но не мисля че той ме усети, понеже съм много лека. Опитах се да се свия към облегалката на канапето и… без да искам, съборих Джейкъб на земята.

Ахнах, закрих устата си сръка, за да прикрия усмивката си и прошепнах:

 - Опа, Джейки, много съжалявам! - наистина съжалявах, че го бутнах, но едновременно с това ми беше и забавно.

- А? О, какво стана? – Джейкъб дори не си направи труда да си отвори очите. Мисля, че единствената причина, поради която разбра, че аз бях до него беше, че усети аромата ми. Сподавих смеха си.

Седнах и се наместих, така че Джейкъб да може да мине от вътрешната страна. Той легна настрани, като опираше гърба си на канапето с разтворени, като за прегръдка,                                       ръце – предполагам, че очакваше да се наместя в обятията му. Това и направих. Щом легнах до него той обви ръце около мен, но ги стегна малко повече , отколкото трябваше. Аз трябваше да ги отместя малко, докато се получи както трябва. Миг след това Джейкъб отново потъна в дълбокия си сън. Усещах дъхът му по врата си и потръпвах от това. Джейкъб прошепна името ми, както почти винаги правеше. Това, обикновено, ми действаше успокояващо и ме приспиваше. Затворих очи и се унесох.

***

- Ренесме, ставай! Ще закъснеем!

Май се бяхме успали. Отворих очи и седнах. Прозинах се продължително. Протегнах ръцете си. Предполагам, че беше грешка да ставам толкова рано, за да се любувам на изгрева. Всъщност не съжалявах – гледката си заслужаваше.

Погледнах към Джейкъб. Той се щураше насам-натам из къщата, търсейки какво да облече. Намери чифт дънки – разнищени естествено -  и ги обу, подскачайки на един крак, докато търсеше нещо за отгоре. Аз се посмях на гледката и също започнах да се приготвям. Сложих си любимата лилава пола, която леля Алис ми беше купила и един плетен пуловер, който ми беше от леля Розали. Обух си ботушките с високите платформи и излязохме. Затичахме се. Високите токчета изобщо не ми пречеха да тичам.

Много се вълнувах, че ще ходя на училище. Сигурно щеше да е много забавно. Не можех да сдържа усмивката си и Джейкъб веднага улови настроението ми.

 - Не мога да разбера защо си толкова развълнувана – ние отиваме на училище, което е нещо много отегчително – Джейкъб беше убеден в думите си.

- Зная, но аз никога не съм ходила и смятам, че ще ми бъде много интересно. Ще научим толкова много нови неща – не е ли вълнуващо?

Джекъб завъртя очи:

 - Да бе… „вълнуващо” е точната дума!

Разсмях се. Не ми пукаше, че Джейкъб не беше развълнуван като мен. Нямаше да позволя това да ми развали настроението. Гледах право напред, игнорирайки мрачното му настроение, което ми изглеждаше не на място в случая.

Вече виждах сградата на училището в далечината. Бях готова.

Престанахме да тичаме, за да не забележи някой скоростта, с която се движехме. Щеше да е забавно и вероятно щях да помня първият си учебен ден до края на живота си.

Глава 2 – Ужасен ден

Двамата с Джейкъб влязохме заедно в училището. Той беше обвил ръка около раменете ми. Ръката му ми тежеше малко. Фактът, че имах вампирска сила и издържливост, ми помагаше почти да не усещам тежестта на огромната му ръка. Спряхме и аз се заоглеждах. Имаше много ученици в това училище. Всички се движеха към входа на основната сграда. Не знаех, че има толкова много хора, които не познавах.

Взирах се в училището и ме обзе притеснение. Цялата увереност, която чувствах преди - относно ходенето на училище - се изпари.

Джейкъб ми прошепна:

- Не се притеснявай, всичко ще бъде наред – той приближи главата си към моята и в същия момент чухме звънецът да бие.

Спогледахме се учудени. Май щяхме да закъснеем малко. Всички вече бяха влезли и ние решихме, че няма да е проблем да потичаме. Когато третият звънец удари, вече бяхме вътре, дори бяхме успели да влезем в класната стая. Не закъсняхме.

Усетих странен гъдел в носа си, веднага щом прекрачих прага на стаята. Трябваше да седнем най-отпред, тъй като всички останали места бяха вече заети. За мен беше все едно, но на Джейкъб не му харесваше да е на първия ред. Той нацупи сърдито устни и седна до мен.

Учителят започна урока. Бръкнах в чантата си извадих папката си, в която предварително бях сложила листи. Алис ми беше помогнала да подготвя всичко, което щеше да ми е необходимо за училище: имах комплект с моливи, химикали и гумички. Тя ми даде още калкулатор, пастели и куп други принадлежности, които не бях убедена, че изобщо ще ми потрябват.

Бяхме в час по английска литература, а името на учителя беше г-н Ууд.

Бяхме се записали направо в 10-ти клас, тъй като не искахме да започваме от 9-ти. Джейкъб смяташе, че няма какво да научи оттам, аз бях на същото мнение.

Учителят обясняваше някакви правила през първия половин час. След това извади една купчина книги „Ромео и Жулиета” и започна да ги раздава на учениците. С Джейкъб получихме отделни книги (тъй като стояхме  най-отпред), но някои трябваше да споделят книгите си със съучениците си. Училището не притежаваше достатъчно екземпляри. Книгите бяха износени от употреба, може би бяха на повече от 10 години. Някои страници бяха скъсани или имаше драсканици върху тях. Джейкъб взе моята книга и я разгледа. После прегледа и своята. Нямах представа защо го прави. После даде едната на двама ученици зад нас, които споделяха една книга. Каза им, че неговата не му била нужна. Те му благодариха. Тогава той седна по-близо до мен.

- Нямаш нищо против да споделиш твоята смен, нали? – той се усмихна дяволито. Предполагам, че би направил какво ли не, само за да е възможно най-близо до мен.

- Нямам нищо против – отговорих аз.

Господин Ууд затвори вратата и започна да чете. Стараех  се да се концентрирам върху думите му, но гъделичкащото усещане  в носа ми продължаваше. Опитах се да го  игнорирам, но то не ме напускаше. В гърлото ми започна да се надига изгаряща жажда, която безуспешно се опитвах да потисна. Такова нещо не ми се беше случвало никога до сега. Досега не ми се беше случвало да съм сред толкова много човешки същества: била съм в компанията на най-много три (по едно и също време) – но тяхната миризма винаги е отстъпвала на по-силната такава от присъстващи вампири или върколаци.

Сърцето ми запрепуска. Усещах пулса си в ушите си толкова осезателно, все едно че нещо звънтеше в тях. Имах чувството, че съм била непосредствено до огромна тонколона, с гърмяща от нея музика и след като съм се отдалечила от нея все още усещах отзвук от музиката в ушите си.

Вече не чувах учителя. Затворих очи и се опитах да се успокоя – не се получи. Започнах да дишам по-тежко. Трябваше да успея да си възвърна самоконрола някакси!

- Хей, Неси, добре ли си?  - шепнешком ме попита Джейкъб.

Все още бях със затворени очи. Понежесе бях лишила от зрението си за момент – слухът ми се изостри. Чувах дишането на всички около мен. Чувах и туптенето на сърцата им.

Имаше поне 20 ученика в стаята. Можех да различа сърцебиенето на всеки един от тях и същевременно ги чувах и като хор. Звукът ставаше все по-силен и по-силен – побъркваше ме. Сложих ръце около гърлото си, започнах да го дращя с нокти, но това не ми помогна да потуша жаждата си. Колкото по-надълбоко ги забивах в кожата си, толкова повече се усилваше болката: тази, коят изпитвах от растящата си жажда и тази, която си причинявах с ноктите си. Болеше ме, но трябваше някак да заглуша бушуващият в мен вампирски инстинкт.

Помислих си, че ако задържа дъха си, това би могло да помогне. Поех възможно най – дъбоко въдух и го задържах. Това обаче вместо да помогне, влоши нещата – просто бях поела аромата на кръвта на всички наоколо.

Огледах се. Имаше едно момче, което стоеше от другата ми страна на първия ред. Виждах как вената на врата му пулсира, от движещата се през нея сладка, вкусна кръв. Сграбчих чина си и забих нокти в него. По челото ми изби пот.

Джейкъб ме наблюдаваше през цялото това време.

 - Ренесме? – възкликна той и хвана ръката ми.

Щом ме докосна, скочих от седалката на чина и избягах от класната стая: не можех повече да остана там.

- Извинявайте! Хей! Върнете се! Къде отивате? – чувах учителят да вика след мен, докато тичах по коридора.

Не се обърнах нито веднъж назад. Изтичах през двора и се отправих съм гората. Бях оставила чантата и учебниците си в училище. Седнах на един дънер, но открих, че не мога да стоя на едно място. Поривът да се върна обратно вклас и да утоля жаждата си беше прекалено силен.

Вместо това започнах да се лутам. Не знаех къде точно отивам, но трябваше да се отдалеча възможно най-много от училището.

Пробягах няколко километра и се натъкнах на огромно дърво. Стволът му беше, най-малко, четири пъти колкото мен. Застанах до него и го прегърнах. Допрях носът си до кората му и вдишах дълбоко. Аромат на пръст, мъх и почва изпълни носа и дробовете ми. Мирешеше толкова хубаво.Обърнах се и притиснах гръб о дървото. Усетих единствено собственият си аромат – не подушвах никакви човешки същества.

Смъкнах се бавно и седнах на земята. Кората на дървото одраска гърба ми. Земята беше малко влажна, но не ми пукаше. Щях да обяснявам мръсотията по дрехите си на леля Алис по-късно. Това, вероятно, нямаше да я разстрои особено. Така или иначе нямаше да ми позволи да облека едни и същи дрехи два пъти и точно затова не беше от голямо значение,  че ги бях оплескала.

Още не можех да повярвам какво се беше случило току-що – за малко да се нахраня от съучениците си! Инстинктите ми ме подтикваха да ги нападна. Никога до сега не се бях чувствала по този начин.

Изтрих потта от челото си. Какво щеше да стане ако бях нападнала някого? Щях да обрека семейството си; щях да бъда преследвана. Спокойният ми живот щеше да приключи.

Скрих лице в ръцете си. Стресът и напрежението ме напуснаха. Вече чувствах само страх. Заплаках. Сълзи се стичаха от очите ми. Те се забавяха за малко на брадичката ми и падаха по листата на земята. Чувах звука от докосването им до листата.

Звук достигана до ушите ми. Чух някой да се приближава; чух го как спря до мен, от друга та страна на дървото. Свткавично се изправих.

- Кой е там? Ехо? Има ли някой там? – попитах, подсмърчайки.

Изтрих лицето си, издухах носа си и се заслушах внимателно. Чух някой  да се смее. Беше женски смях. Звукът идваше сякаш от всички посоки. Обходих с поглед наоколо, но не видях никого. Огледах се още веднъж, внимателно, наляво и надясно; погледнах и далеч пред себе си, но отново не забелязах да има някой наблизо.

Изведнъж усетих как някой ме прегърна през рамо. Подскочих на място и бързо се обърнах.

- О, Джейк, това си ти! – казах, заплаквайки отново и прегръщайки го през врата.

- Шшшш, всичко е наред. Не се тревожи! – отговори Джейк, докато ме полюшваше утешително и ме галеше по главата.

- А- аз – аз не зная какво ми стана… - едва успях да изрека думите – плачех почти неудържимо – изведнъж се почувствах т-о-о-лкова  жадна и копнеех за кръвта на съучениците ни толкова много.

Тениската на Джейкъб беше прогизнала от сълзите ми.

- Можем да оправим това; и без това вече е време за обяд. Казах на учителя, че ти е прилошало и той прояви разбиране. Въпреки, че му се стори малко странно, че така изхвърча от час. Аз му обясних, че ти се е повдигало цяла сутрин; на никого нямаше да му е приятно да те гледа как повръщаш в час, нали така? – Джейкъб се засмя на собствената си шега. Смехът му не беше подигравателен и аз не се обидих. Дори се усмихнах леко.

- Добре, всичко е н-наред – изчистих лице с ръкава си. Очите ми бяха подути, а лицето ми мокро, но започнах да се успокоявам.

- Хайде, ще половуваме и после ще се опитаме да се върнем в училище – Джейкъб изтри последната сълза от лицето ми и ме хвана за ръка. Опитваше се да ме накара да се почувствам по-добре.

Ръцете му бяха изцапани и грапави. Имаше няколко драскотини, които стържеха леко кожата ми, но това не ме притесняваше. Нямах нищо против да се държим за ръце.

- Чакай! Имаше ли някой с теб? Чух някой да се смее малко преди да се появиш – казах аз.

- Не, Ренесме! Бях сам. Защо, случи ли се нещо? – Джейкъб се обърна , за да може да ме погледне в лицето.

- Не, не. Вероятно ми се е причуло – излъгах аз – хайде да ловуваме.

Джейкъб продължи да се взира в мен. Не казах нищо повече. След малко той се обърна. Помислих си , че ще ме попита нещо. Радвах се, че не го направи.

Бягахме докато открихме сърна. Беше само една. Нямахме време да търсим повече, понеже знаехме, че скоро ще трябва да се върнем в училище. Не зная защо нямаше други животни наоколо – беше странно. Джейкъб каза, че мога да се нахраня от сърната, все пак аз бях жадната.

Позволих на инстинктите си да ме обземат. Всичките ми човешки инстинкти бързо изчезнаха – вече бях единствено вампир обладан от жажда. Пуснах ръката на Джейкъб и се хвърлих към сърната. Тя се опита да се бори, но аз бях много по-силна. Нададе предсмъртен писък и краката й заритаха неистово, докато впивах зъбите си във врата й. Чувах дори разкъсването на кожата под зъбите ми. Усещах как топлата й кръв изпълва вените ми. Настръхнах от топлината, разляла се по тялото ми. Паренето в гърлото ми беше потушено. Кръвта ме накара да се почувствам изпълнена с енергия и готова за всичко.  Продължавах да смуча от животното, докато не остана и капка – бях го пресушила.

Станах и се отдръпнах от животното напълно удовлетворена. Обърнах се към Джейкъб и го видях да се превръща във вълк. Той изяде тялото на сърната. Аз го наблюдавах. Поглъщаше всичко: кожата, месото, дори и кокалите. Зъбите му можеха да строшат всичко. Когато приключи отново се превърна в човек.

- Еха, така е по-лесно и по-чисто – каза Джейкъб – ти изпиваш кръвта, а аз изяждам месото – перфектно!

- Ха-ха – токова си забавен – не ти ли харесва кръвта?

- Харесва ми, но предпочитам месото. Винаги се оплесквам с кръвта, но вече имаме нова стратегия – ти изпиваш кръвта, а аз  изяждам тялото – чисто! – каза Джейкъб смеейки се. Хвана се за стомаха, понеже не можеше да спре да се смее. Смехът му се разнесе из гората и аз не можах да се сдържа, и се разсмях.

 - Приключихме, хайде да си вървим. Няма нужда да се връщаме в училище – каза той и забърза в обратна посока.

- О, не, не,не! Ще се върнем на училище. Вече не съм жадна. Хайде – хванах го за ръката и трябваше, едва ли не, да го влача по обратния път. Пъшкаше по целия път – такова е дете понякога.

Върнахме се в училище и аз накарах Джейкъб да ми прибере чантата от класната стая, от която бях избягала. Притеснявах се да се върна и да си я взема сама.

Успяхме да хванем само последният час за деня. Беще физика с преподавател г-жа Купър – тя беше дребна, с тъмна коса и големи очи. Носеше очила, но изразителните й очи бяха първото нещо, което забелязах у нея. Беше наистина хубава.

Оказахме се в класната стая малко по-рано от другите ученици и чиновете бяха празни. Джейкъб се възползва да седне най-отзад. Усмихвах се и клатех глава. Когато се приближих, той потупваше мястото до себе си.

- Може ли да седна тук? – пошегувах се аз.

- Ами, аз чакам красивата си, невроятна и мила приятелка, но мисля, че може да седнеш на нейното място – усмихваше се широко Джейкъб. Седнах и той ме целуна по бузата.

Стаята започна да се изпълва с ученици. Звънецът би и г-жа Купър затвори вратата, и започна да говори. Раздаде ни учебниците. Този път поне не бяха толкова стари. Притеснявах се да отворя „Ромео и Жулиета”, понеже страниците можеха да изпаднат от книгата. Просто ще си купя нова.

Група момичета седяха на същия ред с нас. Направиха ми впечатление, защото си шенеха и гледаха в нашата посока. Не знаех какво толкова гледаха, но чувах всяка тяхна дума:

- Не мога да повярвам, че той седи с нея.

- Трябва да дойде при нас.

- Погледни му бицепсите само!

- Хубавка е, но той може да има и нещо по-добро.

Бяха четири и всяка от тях правеше някаква неприятна забележка. Те нямаше как да знаят, че чувах всичко, което казваха. Когато си вампир шепненето ти звучи като разговор с нормален тон.

Знаех, че и Джейкъб ги чуваше. Гледаше ги с крайчеца на окото си и не изглеждаше доволен от това, което чуваше. Говореха кофти неща по мой адрес. Как можеха да са толкова злобни? Та те дори не ме познаваха. Опитах се да не им обръщам внимание и да се концентрирам върху думите на учителката, но техните думи достигаха до мен с кристална яснота и всичките бяха по мой адрес.

Джейкъб забеляза, че това ме притесняваше, затова хвана ръката ми и я задържа в своята. Този жест, изглежда, ги разстрои, понеже те се обърнаха и си дадоха вид, че слушат урока.

- Благодаря ти! – казах му тихо. Знаех, че ме беше чул. Стисна ръката ми в отговор.

Часът мина мъчително бавно. Стори ми се цяла вечност. Джейкъб спеше на чина си, до мен. Побутнах го леко с лакът. Той се събуди и погледна часовника. Изпъшка. Чувствах се като него в този момент. Единственото, което исках беше часът да свърши: онези момичета пак започваха да си шушукат и да ни зяпат. Нямаха ли си по-добро занимание?

Щом звънецът удари, Джейкъб и аз първи станахме от местата си. Взех си чантата и двамата тръгнахме към вратата.  Трябваше да изчакаме, докато тълпата на вратата се изниже. Момичетата, които си говореха за нас, минаха покрай мен и умишлено ме блъснаха силно. Щях да падна, ако Джейкъб не беше до мен, за да ме задържи.

- Хей, гледайте къде вървите! – развика се той след тях. Те само се разсмяха и излязоха от стаята. Смяташе да ги догони, разгневен и със стиснати юмруци, но аз го задържах за ръката.

- Недей, забрави това! – не исках да се стига до разправии. Не си заслужаваше.

Вървяхме през двора на училището. Искахме да си отидем вкъщи, но трябваше да спазим обещанието, което бяхме дали на родителите ми. Бяхме им обещали всеки ден, след училище, да ходим при тях да си правим домашните. Това беше едно от условията да ме пуснат да живея при Джейкъб. Мисля, че това беше справедливо условие.

Глава 3 – Пълноправен собственик

Никога не съм си мислела, че първият ми ден в училище ще бъде най-лошият. Беше напълно противоположен на онова, което си бях представяла. Мислех си, че щях да присъствам във всички часове и че щях да се наслаждавам на всяка минута на придобиване на нови знания.

Джейкъб  не отдаваше значение на случилото се. Каза ми че няма защо изобщо да мисля за това. Но аз не мога – никога никой не се бе отнасял така с мен. Дори не знаех, че съществуваха хор, като онези момичета.

Не знаех дали трябва да съм тъжна или ядосана. Никога досега не съм била бясна на някого. По принцип не съм злопаметен човек. Не смятам и тепърва да ставам такъв. Вероятно се бяха държали така, просто защото не ме познаваха. Вероятно ще трябва да се запознаем при следващата ни среща. Както и да е, те нямаха причина да се държат така.

Почти бяхме стигнали до къщата на родителите ми – вече я виждах. Като се приближавахме, видях, че някой стоеше отвън. Стигнах до вратата и открих, че това беше баща ми, но не спрях.

         - Ренесме, почакай! – каза татко и ме хвана през кръста, когато притичвах покрай него. Не ме пускаше! Краката ми бяха във въздуха, но аз се опитвах  да се освободя от хватката му. Разплаках се. Не можех да контролирам чувствата си днес. Нещо не беше наред с мен и това не ми харесваше.

       - Пусни ме, тате! Моля те! В момента искам да съм сама!

Колкото и да се опитвах, не можех да се освободя от ръцете му, но не спирах да се боря.

       -  Миличка, нека поговорим! Зная какво се е случило.

Той ме остави обратно на земята, но все още ме държеше за ръцете. Опитваше се да ме погледне в очите, но аз гледах настрани. Знаех, че очите ми са влажни и зачервени и не исках той да ме гледа такава, защото това щеше да го нарани. Не исках дори Джейкъб да вижда обляното ми в сълзи лице. Гледах  в обратна посока, докато той стоеше до мен и се чудеше с какво да помогне.

       - Те ще си платят! Никой няма право да наранява моята Неси така! Ренесме, кажи ми какво искаш да им сторя и аз ще го направя! – Джейкъб им беше бесен.

      - Тате, Моля те! Просто. Ме. Пусни! – изговорих бавно и отчетливо всяка една дума. Баща ми освободи ръцете ми и аз изтичах вътре, право в моята стая. Чувах как Джейкъб и баща ми говореха на долния етаж. Опитах се да спра сълзите си и да чуя разговора им. Говореха си за мен, разбира се.

     - Къде е Бела? – чух Джейкъб да пита. 

    - Ловува с Алис и Розали. Скоро трябва да се върнат.

    - Ами… Предполагам, че вече знаеш всичко, нали?

    - Аха.

    - Знаеш историята, от пожелаването на кръвта на съучениците ни до онези нахални момичета, нали?

    - Да. Зная абсолютно всичко. Знаех го още когато се случваше – мога да чета мислите на Ренесме постоянно, независимо от разстоянието. За да чета твоите, трябва да сме сравнително близо. Предполагам, че е така, защото ми е дъщеря. Мога да „чувам мислите й, дори и когато сте във Форкс. Почти бях тръгнал към Форкс, но разбрах, че си успял да овладееш  ситуацията.

     - O! – Джейкъб не очакваше подобно признание.

     - Да… Никога не бях обмислял вероятността, че може да настъпи момент,  в който мисълта за човешка кръв да я обсеби до такава степен. Допуснал съм грешка, трябвало е да й обръщам повече внимание.

      - Не е твоя вината, това се случи понеже тя не беше хапнала нищо сутринта. Това е единствената причина. След като ловувахме, всичко беше наред. Просто трябва да яде преди да отиде на училище.

       Чух вратата да се отваря и видях майка ми да влиза. Чух баща ми и Джейкъб да й обясняват всичко и преди да мога да се съвзема, тя вече беше в стаята ми и седеше на леглото ми. Нямах ключ за вратата на стаята си, но то и нямаше смисъл. Обикновените тийнейджъри имат ключове за стаите си, понеже могат да държат извън тях родителите си, когато не искат да бъдат обезпокоявани; ако аз заключа вратата си, родителите ми просто ще разбият ключалката й и то без усилие. Нямах желание който и да било да разбива вратата ми, така или иначе.

Знаех, че винаги мога да се обърна за помощ към родителите си, но в момента исках малко уединение. Уединението обаче свърши веднага щом майка ми влезе в стаята.

Баща ми и Джейкъб стояха на вратата през цялото време. Просто ни наблюдаваха. Предполагам, че не искаха да влязат, защото смятаха, че майка ми може да се справи със ситуацията.

Тя беше разтревожена и ми задаваше всевъзможни въпроси. Тя винаги много се притесняваше за мен. Не беше нужно, но предполагам с всички майки беше така и я обичах заради това.

Обясних й какво се беше случило. Обясних й за жаждата, която ме беше обхванала, казах й как бях изтичала в гората, за да зибегна онова, което можеше да се случи и как Джейкъб ме беше успокоил; после й казах и за онези противни момичета в училище.

        - Ренесме, не искам да се тревожиш за онези момичета – те просто ти завиждат – намигна ми тя.

Обмислих думите й и реших, че няма повече да позволя на това да ме притеснява. Мама беше абсолютно права! Само защото онези момичета се бяха държали зле смен, не означаваше, че трябва да се разстройвам заради тях. Имаше много по-важн неща в живота от тях и нямаше смисъл да им обръщам внимание. Все още бях малко стресирана заради нападналата ме в час жажда. Просто трябваше да съм по-внимателна следващият път.

       - Благодаря ти, мамо! Права си. Няма смисъл да се тревожа за момичетата – съгласих се аз с нея.

       - Добре. Мога ли да направя нещо друго за теб?  Имаш ли домашни? Знаеш, че баща ти може да ти помогне с тях – тя погледна баща ми и се засмя. Майка ми не обичаше особено да се занимава с домашни. Предполагам, че някои неща не се бяха променили за нея от времето, когато е била човек.

       - Нямам домашни, но днес ни раздадоха нови книги.

Бръкнах в чантата си и извадих „Ромео и Жулиета”. Показах я на всички. Една страница падна от нея, докато  я показвах.

       - Опа – казах аз.

       - Това за четене ли е или за изтезание? – повдигна вежди баща ми.

Разсмях се, разсмяха се и те.

       - Добре, ще ви оставим да започнете с четенето. Изненадана съм, че още не си прочела „Ромео и Жулиета” – каза мама.

Тя се запъти към вратата и татко се отмести, за да я пропусне да мине – като джентълмен. Той ми се усмихна и затвори вратата зад тях. Чувах как родителите ми си говорят в коридора.

      - Виждаш ли? Така се прави – майка ми се смееше като слизаха по стълбите.

Джейкъб се качи на леглото ми и се излегна на възглавницата ми.

      - Добре, готов съм да чета – каза той като постави ръце зад главата си и кръстоса крака.

      - Да, искаш да кажеш готов си аз да ти чета – поправих го аз.

      - Мхм – той затвори очи и зачака да започна.

„ГРЕГЪРИ: О, докато си жив, трябва да изпъваш врат.
САМСОН: Нанасям удар бързо, щом се разгорещя.
ГРЕГЪРИ: Но по-голямо изкуство е да не се разгорещяваш, за да нанесеш удар.
САМСОН: Щом си помисля за едно куче от къщата на Монтеки, се разгорещявам.” – прочетох аз.

Игнорирах го и продължих да чета. Може би като при хипнозата, подсъзнанието му щеше да запомни всичко, което чува. Всъщност се съмнявах малко, но от опит глава не боли. Четох няколко часа. Четях бавно, за да може Джейкъб да разбира какво чета. Не успях да свърша книгата, но ми харесa, докъдето бях стигнала.Бях съгласна с майка ми за това, което каза за нея. Беше толкова известно произведение, а никога не бях се сещала за него. Може би защото четях книги, писани за по-зряла, по възраст, аудитория.

Обичах да чета. Бих чела на Джейкъб всеки ден, след училище, докато той спи на леглото ми.

Замислих се отново за онези момичета. Чудех се какво ли щеше да стане утре. Очертаваше се интересен ден. Този път нямаше да позволя на думите им да ме наранят. Щях да свикна да не им обръщам внимание. Зная, че физически не могат да ме наранят – все пак съм полувампир. Можех да ги победя във физическа хватка, когато си поискам – но не го исках.

Татко се изкачи по стълбите и отвори вратата на стаята.

     - Ренесме, скъпа, колкото и да ни се иска да останеш, мисля, че е време с Джейкъб да се прибирате – каза той. Изглеждаше в изключително добро настроение. На него и мама им се искаше да останат сами – вече никой не застрашаваше семейството им.

Съгласих се с него и си прибрах нещата обратно в чантата. Татко слезе на долния етаж. Скочих върху Джейкъб, понеже знаех, че това беше единственият начин да го събудя.

     - Ставай! Време е да си ходим! – слязох от гърдите му, за да му позволя да се изправи.

Казахме „довиждане” на родителите ми, които седяха пред камината и си говореха.

Тръгнахме към къщата на Джейкъб. Прибрахме се по график.

Ррешихме, да се отбием до къщата на Сам за малко, само за да кажем „здрасти”. Видяхм, че вътре свети. Нямаше да стоим дълго, защото бяхме на училище на следващия ден.

Влязохме и видяхме Емили, Сам, Куил, Клеър и Сет там. Всички се поздравихме един друг. Сет се приближи до мен и ме прегърна силно. Той харесваше вампирското ни семейство. Попита как е семейството ми и каза да им предам поздрави. Липсваха му, понеже прекарваше цялото си време тук горе - в резервата. Казах му да ги посети някой ден. Нямах нищо против да го заведа. А и не мисля, че той би имал нещо против да пробяга разстоянието. Така че се уговорихме: Сет щеше да дойде с нас до Аляска някой ден.

Клеър и Куил седяха на масата, заедно със Сам. Емили миеше чиниите. Предполагам, че току-що бяха приключили с вечерята.

Емили и Сам изглеждаха непроменени. Причините за външния вид на Сам бяха разбираеми, а Емили изглеждаше само по-зряла. Тя опитваше много неща, за да намали видимостта на белега на лицето си. Усилията й успяваха малко да го прикрият по краищата, но белегът щеше да остане там завинаги. Никой не го забелязваше вече. Всички я обичахме заради вътрешната й красота – не заради външния й вид.

Клеър беше на около двадесет и нещо вече. Беше красива. Имаше дълга тъмна коса и много строен силует. Изглеждаше като модел. Имаше също и красива усмивка. Виждах, че е истински щастлива. С Куил щяха да се женят. Чудеха се коя дата да изберат за сватбата.

       - Как беше първият ти ден на училище? - Емили ме попита, докато сядах на масата с всички тях.

      - Беше добър и ужасен едновременно. - отговорих аз.

      - О, не! Какво се случи?  - Емили бе загрижена. Двете бяхме станали много близки през годините. Чувствах я като сестра.

Не исках всички да узнаят, така че просто се изправих и поставих ръката си на бузата й. Показах й жаждата си и онези момичета.

      - О, наистина ли? Това е сериозно. Познавам тези момичета! Виждала съм ги наоколо.  Винаги изглеждаха особено – като че не замислят нищо добро. Ако ти създават отново проблеми, кажи ми. Ще дойда и ще се справя с тях. Не ме интересува колко са млади - ако си мислят, че могат да  говорят с теб по този начин и да им се размине, много грешат!

Емили започна да се повишава глас. Куил и Клеър бяха в техния собствен свят, обсъждайки подробности за сватбата си. Не мисля, че обръщаха внимание на това, което говорехме. Клеър говореше за различните аранжировки от цветя, които искаше да бъдат подредени по определен начин. Искаше всичко да е перфектно. Гледах Куил и го видях да оформя с утни думи, предназначени за Джейкъб -  "Помогни ми!"

Джейкъб се разсмя.

          -  Нещо смешно ли има Джейкъб? - попита Емили. Тя си помисли, че Джейкъб се смее на нея.

         - Не, не. Не се смея на теб - Джейкъб вдигна ръце умиротворително.

Изведнъж чух гласче, което идваше от другата стая:

        - Мамо,  за какво е цялата тази врява? - беше Бриана.

Бриана бе детето на Емили и Сам. Те имаха едно и мислеха, че е достатъчно. Бяха повече от щастливи да имат само едно дете. Те бяха едно щастливо семейство.

Бриана приличаше много на Емили - освен белега - но имаше силния поглед на Сам. Беше красиво момиче. Мисля, че бе на около пет години.

Емили погледна Джейкъб.

       - Виждаш ли какво направи!? Събуди Бри - тя се обърна към Бриана - ела тук, скъпа. Нека те сложим отново да спиш - Емили се приближи до Бриана, вдигна я и я отнесе в спалнята й.

      - Мисля, че е мой ред да си вървя. Хайде Ренесме! Ще дойдем пак друг път - каза Джейкъб.

        - Хей! Той ми е заел леглото – каза Джейкъб, като сложи ръце на кръста си.

Запътих се към стаята на Джейкъб.

         - О, Неси, задръж за секунда! -  каза той, като изтича в стаята си преди мен.

Не знаех какво става, но го последвах. Джейкъб бръкна в една кутия, която стоеше на нощното му шкафче. Извади нещо от нея и го задържа в ръката си, но аз  не можех да видя какво е.

Джейкъб се приближи до мен и ми каза да повдигна косата си. Бях объркана, но го направих така или иначе. Той застана зад мен и разкопча огърлица, която носех. Попитах го какво прави, но той не ми обърна внимание. Джейкъб разтърси верижката и аз усетих нещо да се плъзга по нея. След това той взе косата от ръцете ми и нежно я постави обратно на гърба ми. После застана пред мен. Погледна към гърдите ми, държейки в пръстите си това, което току-що беше закачил на огърлицата.

Погледнах надолу, за да видя какво е. Точно до медальона, който майка ми ми е сложила, когато съм била още бебе, стоеше малък, дървен, гравиран вълк. Вълкът беше красив!

           - Сега това принадлежи на теб!

Глава 4 – Ужасяващо

Събудих се на следващата сутрин, лежаща до Джейкъб. След като ми беше дал фигурката с  вълка, той отиде да спи в стаята на Били. Чух го да се върти и обръща постоянно в леглото. Предполагам, че не му беше удобно там. Нощта се беше преполовила, когато той, тихо, дойде в моята стая. Чувах го през цялото време. Преструвах се на  заспала. Той повдигна леко завивките и си легна до мен. Легна толкова близо, колкото можеше, без да ме докосва. Предполагам, че не искаше да ме събуди – само дето не знаеше, че бях будна.

Пак трябваше да го бутам с все сила, за да го събудя. За първият учебен ден , аз трябваше да го будя - днес е втория ден и аз трябва да го събудя отново. Не бързах; все още имахме много време да се приготвим. Джейкъб се обърна на другата страна и аз го оставих да поспи още няколко минути. Исках да си взема бърз душ преди училище.

Майка ми ми беше казала, че всеки път, когато е била нервна, си е вземала душ и мускулите й се отпускали. Никога, до този момент, не се бях чувствала стресирана. Мисленето за училище ме стресираше. Не бях нервна заради онова, което трябваше да се учи или заради домашните, или тестовете – бях нервна заради онези момичета: чудех се -  какво ли щеше да стане днес. Надявах се душът ме отпусне малко.

Влязох в банята и затворих вратата. Пуснах  водата и я оставих да тече. Свалих си дрехите и се вмъкнах под душа.

            - Ох!  - изкрещях без да искам, когато водата докосна краката ми. Беше прекалено гореща  - не го очаквах. Изскочих изпод душа и обиколих завесата, за да спра горещата вода.

          - Всичко наред ли е? - чух Джейкъб да пита от другата страна на вратата. Преди да успея да му отговоря, видях дръжката на вратата да се завърта и вратата се открехна леко. О, не! Джейкъб щеше да влезе и да ме види без дрехи! Скочих възможно най- бързо към вратата и я затръшнах. Сърцето ми препускаше.

          - Просто се опарих с водата. Добре съм! – извиках така, че да ме чуе.

Ох, това беше близо… Само още няколко секунди и Джейкъб щеше да влезе и да ме види гола. Не знам какво бих направила, ако се беше случило. Щях да се почувствам толкова неудобно! Аз съм единствения човек, който ме е виждал гола и смятам това да си остане така.  Ето, че добавих и още стрес към моя стрес-отнемащ душ.

Сложих си ръката внимателно под водата, преди да застана под струята за втори път. Температурата беше идеална. Стоях под душа, с наведена глава, позволявайки на водата да масажира гърба и врата ми. Усещането беше хубаво. Измих си косата и тялото. Реших, че съм прекарала достатъчно време под душа. Приключих с къпането.

            - Ренесме, хайде! Ще закъснеем! – извика Джейкъб, като ударяше по вратата. О, боже! Дори не бях осъзнала колко време беше минало. Спрях  водата и изскочих изпод душа. Увих кърпа около тялото си. От косата ми капеше вода. Изстисках толкова, колкото можах, във ваната. Отворих вратата и се върнах в стаята на Джейкъб. Джейкъб просто стоеше там и ме гледаше.

            - Добре, излез! Искам да се облека - казах аз, като се опитвах да го изгоня от стаята. Джейкъб не помръдна - просто се взираше в мен. Двамата се гледахме в очите, унесено. Джейкъб премигна, изтръгна се от унеса си и излезе от стаята.

          - Побързай! Имаш пет минути - каза той, затваряйки вратата.

Господи, какъв  му беше проблемът? Беше в такова лошо настроение тази сутрин.

Отначало дори не искаше да стане от леглото, а сега ме припираше. Странно момче!

Облякох се и подсуших косата си с кърпа. Щом се изсуши малко, незабавно се превърна в куп къдрици.

Грабнах чантата си и влязох в кухнята. Били беше там и правеше закуска. Той закара инвалидната си количка до масата и ми сервира закуската. Беше ми направил препечени филийки с масло. Предполагам, че Джейкъб му бе разказал за моя малък инцидент вчера. Мисля утре да стана по-рано и да направя закуска за трима ни. Казах „довиждане” на Били и се присъединих към Джейкъб, който ме чакаше отвън.

Тичахме един до друг до училище. Джейкъб се взираше в мен. Изстрелях му фалшива усмивка. Опитах се да не показвам нервността си отново. Той сграбчи ръката ми и я целуна.  Усмихнах му се, но този път усмивката ми беше искрена.

Стигнахме до училище и влязохме в час по английски. Имаше свободни места отзад, така че с Джейкъб ги заехме. Нямах нищо против да седим на предните редове, но той настояваше да сме на задните. Просто се съгласих с него, този път. 

Класната стая се напълни и звънецът удари. Г-н Ууд затвори вратата и започна да преподава. Oбръщах внимание на всичко, което той казваше; Джейкъб, от друга страна, изобщо не внимаваше: хващах го да се отнася и да гледа навън през прозореца. На няколко пъти успях да го накарам  да се съсредоточи. Дори му дадох лист хартия, да си води бележки. Той оценяваше усилията, които полагах.

Вторият ни час беше по изобразително изкуство. Първият ден го пропуснахме, заради моята злощастна случка. Учителят ни се казваше г-н Чипоуа. Той изглеждаше много мистериозен, но и приятен в същото време. Изглеждаше така, сякаш много мъдрост и тайни се криеха в главата му.

Хареса ми часа по изобразително изкуство. Трябваше да нарисуваме, каквото ни се искаше. Не бях много добра в това, но така или иначе опитах. Започнах да рисувам картина на любимия ми плаж. Оцветих я с пастели. Мисля, че изглеждаше много добре. Това беше задачата ни за деня – трябваше да нарисуваме каквото искаме, с какъвто и да е инструмент за рисуване.

Погледнах рисунката на Джейкъб и видях, че скицираше красив вълк с парче въглен. Размазваше с пръсти, за да го запълни. Мисля, че рисуваше себе си.

           - Уау, Джейк! Това е наистина красиво! Никога не съм знаела, че можеш да  рисуваш - казах възхитена.

          - Е, можеш да научиш нещо ново, за някого, всеки един ден. Баща ми ме научи – усмихна се той самодоволно.

Дори учителят забеляза неговото изкуство - взе рисунката на Джейкъб и я показа на всички. Джейкъб беше толкова горд. Много се радвах за него. Да го видя толкова щастлив, караше и мен да се чувствам щастлива.

Звънеца удари и беше време за обяд. Този час мина добре. Започвах да харесвам училището отново. Погледнах през прозореца и видях, че валеше дъжд. Мразех да вали, но очевидно нямаше какво да направя по въпроса.

Отидохме в столовата и седнахме. Тя беше доста малка.

Джейкъб стана, за да вземе храна за двама ни. Седях сама, за да пазя масата. Знаех, че в момента в който стана, някой щеше да заеме нашите места. Джейкъб остави чантата ми на своето място и се нареди на опашката.

Аз оглеждах наоколо. Повечето ученици продължаваха да ни зяпат. Чувствах се толкова неловко, след като Джейкъб се отдалечи от масата. Той се върна с 3 парчета пица и две коли. Сега вече привлякохме още повече внимание  -  усещах погледите  дори и по гърба си. Две от парчетата бяха за Джейкъб и едно за мен, разбира се.

         - Защо всички ни зяпат? Има ли нещо нередно? - попитах го, като малко сниших главата си.

        - Не знам. На кого му пука? Нека зяпат - каза Джейкъб и махна с ръка на цялата столова.

Боже мой! Не можех да повярвам, че той направи това. Закрих лицето си с ръка. Нямаше и капчица срам у него; но постъпката му даде резултат. Махнах ръка от очите си и се огледах -  бяха престанали да ни зяпат; предполагам, че и без друго, всички се страхуваха от него. Джейкъб си седеше, ядеше си пицата и се смееше -  това беше просто шега за него. Искаше ми се и аз  да мога да гледам по такъв начин на нещата; притеснявах се прекалено много. „Ще се отпусна като Джейкъб”. Така че, се облегнах на стола и се наслаждавах на парчето пица, което той беше взел за мен.

Звънецът удари и беше време за часа по химия. Нервите ми се изопнаха, но реших да не им обръщам внимание. С Джейкъб влязохме в клас, хванати за ръце. Стигнахме до нашия чин и седнахме - беше същия от вчера – седяхме най-отзад. Учителката влезе и провери присъстващите. Момичетата не бяха тук днес, за което бях изключително благодарна.

Щяхме да правим експеримент с течности днес. Г-жа Купър беше забравила колбите в другата стая, така че отиде да ги вземе. Едно от момчетата от часа по английски беше и в този час. Той дойде при нас и ни заговори. Беше много любезен. Представи ни се. Казваше се Райън. Спомнх си, че той бе този, който отприщи жаждата ми. Миришеше ми толкова хубаво. Кръвта му течеше през вените му толкова спокойно. Не можех да откъсна очи от него. Джейкъб ме изкара от унеса ми, тъкмо когато влязоха онези момичета. Вътрешно изстенах и седнах обратно на мястото си.

Учителката се върна с колбите и започна да ги раздава. Бяха от стъкло и тя каза на всички да бъдат много внимателни да не ги изпуснат, за да не се счупят. Всеки трябваше да има двама партньори, така че трябваше група от трима за тази задача.

Чух как момичетата дискутират, коя да го направи. Не знаех какво точно възнамеряваха да направят, понеже не бях чула първата част от разговора им. Внезапно една от тях стана и дойде да говори с Джейкъб.

           - Здравей, името ми е Анджела. Чудех се дали ще искаш да бъдеш в нашата група - тя пърхаше с мигли.Ъх!

          - Всъщност, не. Имам си група вече - Джейкъб обърна стола си, така че да застане с лице изцяло към нас.

Тя издаде звук на отвращение и си тръгна. Опитах се да сдържа усмивката си, но не можах. Райън ме видя да се усмихвам и също ми се усмихна. Той бе мило момче.

Учителка ни даде инструкции и всички започнахме да работим. Онези момичета продължаваха да ни гледат и ми хвърляха гадни погледи. Стараех се да не им объръщам внимание, както си бях обещала. Мина половин час и аз не позволих поведението им да ме обезпокои.  Райън знаеше, че ми бяха лазили по нервите и преди. Той започна да говори за тях. Каза ни, че имената им бяха Анджела, Мегън и Натали.

Изведнъж те започнаха да хвърлят неща по Джейкъб, за да му привлекат вниманието. Мисля, че бяха само малки парченца хартия.

            - Пст. Хей Джейкъб - каза Анджела.

Джейкъб не им обърна внимание.

            - Готин си! - каза Меган.

Държах колбата в ръката си и сърцето ми заби ускорено. Никога преди не бях чувствала ревност. Не беше, защото тези момичета ме мразеха – е, донякъде и това; те харесваха Джейкъб и аз бях на пътя им. Опитваха  се да се отърват от конкуренцията. Не мислех така. Те никога нямаше да имат Джейкъб. Той е мой и това никога нямаше да се промени. Бях толкова ядосана. Мускулите ми се стегнаха и не можех да се контролирам. Държах колбата в ръка и, без да искам, я стиснах прекалено силно: колбата експлоадира. Навсякъде се разхвърча стъкло. Порязах се доста дълбоко. Раната започна да кърви обилно. Не усещах нищо, освен гняв към тези момичета.

          - Ренесме, ти кървиш! - Райън скочи и се опита да ми помогне. Момичетата се смееха и ме наричаха „загубенячка”.

Джейкъб откачи. Той удари с ръка по чина, като почти го счупи и започна да ръмжи към момичетата. Те спряха да се смеят веднага и доста се стреснаха. Израженията на лицата им почти си заслужаваха да се порежа толкова дълбоко. Райън ме дърпаше към тоалетната, за да почисти ръката ми. Хванах блузата на Джейкъб, със свободната си ръка, и го помъкнах с мен.

Райън влезе в дамската тоалетна с мен и ми помогна да почистя ръката си. Нямаше други момичета вътре. Бях благодарна. Райън излезе и отиде до лекарския кабинет, за да вземе превръзки за раната ми. Докато бях в тоалетната, пуснах водата и сложих ръката си под нея. Щипеше малко, тъй като водата докосваше отворената ми рана. На мен не ми пукаше за болката.  Гледах как кръвта се отмива бавно в канала. Виждах как раната ми бавно се затваря. Беше нищо в сравнение с възстановителния  процес при върколак, но все пак се затваряше по-бързо, отколкото при обикновен човек. Трябваше да я превържа преди Райън да види, че вече беше започнала да заздравява.

Райън се върна точно навреме и предложи да превърже ръката ми. Казах, че мога да го направя и сама. Благодарих му за превръзките и ги обвих около ръката си. Джейкъб чакаше отвън с чантите ми. Райън се върна в клас, но аз и Джейкъб си тръгнахме; и двамата не искахме да се връщаме в час.

Веднага след като излязохме от училището, звънецът удари. Затичахме се много бързо, преди другите ученици да излязат.

Исках да отида в къщата на дядо Чарли днес. Просто ми се искаше да го видя. Не ни отне много време да стигнем дотам. Самопоканихме се вътре.

Чарли тъкмо се прибираше от работа. Винаги съм му казвала, че вече е твърде стар, за да работи и че трябва да се пенсионира. Мама казваше, че ще му направи парти за пенсионирането скоро. Мисля, че това щеше да стане по някое време през следващите седмици. Тя и Алис вече го подготвяха.

Чарли ми каза да се обадя на майка ми и да й кажа, че ще закъснеем. Тя, вероятно, вече знаеше, защото баща ми можеше да чете мислите ми; но нямаше да навреди да се обадя, така или иначе. Тя каза, че всичко е наред и ми благодари за обаждането.

Ние, тримата, седнахме на кухненската маса.  Дядо имаше доста лоша кашлица, но каза, че не било нищо сериозно и че скоро ще му мине. Повярвах му. Гговорихме около половин час. Разказах му за училище и какво е станало с ръката ми.

Бях жадна. Казах  го на глас и дядо ми предложи да ми налее нещо. Аз вече бях станала, за да отида да видя какво има в хладилника.

Веднага след като дядо стана да ми донесе нещо за пиене, се хвана за кухненския плот. С другата си ръка се хвана за гърдите. Джейкъб се изправи автоматично до него. Чух сърцето на дядо, буквално, да пропуска удар.

           - Ренес ...  – каза той, неспособен да завърши думата.

           - Дядо?! Добре ли си?!! Какво става?!!! - бях в шок.

           - Бела ... - дядо каза, като използваше последните частици от енергията, която му оставаше, за да се задържи прав. Бялото на очите му се показа и той изгуби съзнание. Щеше  да падне по гръб, но Джейкъб беше до него и го хвана.

 Устата ми беше отворена в шок и очите ми започнаха да се навлажняват. Не знаех как да реагирам. „Какво да правя?!” Не можех да помръдна.

           - Трябва да извикаме бърза помощ! – изкрещях аз. Всичко ми изглеждаше размазано. Не виждах нищо.

Джейкъб се запъти към телефона.

          - Забрави! Ще бягаме до болницата! Да вървим!